25 години ЕЦБ

Реч на Кристин Лагард, председател на ЕЦБ, при откриването на честването на 25-ата годишнина на ЕЦБ

Франкфурт на Майн, 24 май 2023 г.

За мен е удоволствие да Ви приветствам на този прием по случай 25-ата годишнина на ЕЦБ и Евросистемата.

Бившият германски канцлер Хелмут Кол има една прочута мисъл, че „мир означава нещо повече от това просто да няма война“. В основата си историята на еврото е история за изграждане на основите на траен мир.

Тя води началото си от далновидното решение на Европа след Втората световна война да обвърже така тясно икономиките си, че да бъдем неразделни в бъдещето си. Това от своя страна е непоклатимата логика в основата на европейската интеграция.

Този двигател на интеграцията означава, че когато сме били изправени пред изпитания, не сме се връщали към разделението, не сме позволявали да се провали онова, което сме изградили заедно. Напротив, изправяли сме се смело пред тези предизвикателства и сме се справяли с тях – заедно.

В този дух от края на 80-те години насам единната валута се превърна в необходима следваща стъпка в европейския ни път.

По това време настъпваха промени – и в Европа, и в света.

Първо, нашият общ пазар се превръщаше в единен пазар. Затова стана още по-важно да елиминираме перспективата за обезценяване на валутите с цел постигане на конкурентно предимство при големите икономики, тъй като това щеше да подкопае доверието и да настрои обществото срещу принципа на отвореност.

Но с нарастването на капиталовите потоци в световен мащаб системата на фиксирани обменни курсове в Европа ставаше все по-нестабилна – проблем, който достигна връхната си точка с кризата на валутния механизъм през 1992–1993 г.

Второ, световната финансова интеграция също застрашаваше европейците със загуба на паричен суверенитет. Паричната политика на големите държави – емитенти на световни валути, особено Съединените щати, оказваше все по-силно въздействие в глобален мащаб.^[1]

Независимо от прилагания режим на обменните курсове това означаваше, че постепенно се ограничава възможността малките държави да определят паричните условия в съответствие с вътрешните си нужди.

Трето, след падането на Берлинската стена и края на Студената война възникваха нови, фундаментални въпроси за посоката, в която се развива Европа, и кой ще упражнява влияние в нея. Това породи силна необходимост от нови европейски символи, които да обединят хората в един по-голям съюз с повече многообразие.

Еврото беше логичният отговор и на трите промени. То донесе на европейските граждани стабилност, суверенитет и солидарност.

Стабилност, защото даде възможност единният пазар да бъде запазен от колебания на валутите и същевременно направи невъзможни спекулативните атаки срещу паричните единици в еврозоната.

Суверенитет, защото определянето на единна парична политика на европейско равнище щеше да засили независимостта на европейските политики от други големи действащи лица.

А солидарност, защото еврото се превърна в най-силния и осезаем символ на европейското единство в ежедневието на гражданите.

Еврото през кризите

Можем да сме благодарни на визионерите – основатели на Европа за тяхната далновидност. На 1 януари 1999 г., когато бе създадено еврото, те не са можели дори да си представят предстоящите кризи.

Първият председател на ЕЦБ Вим Дуйзенберг се сблъска със събитията от 11 септември и кризата с дот-ком балона. Приемникът му Жан-Клод Трише трябваше да се справя със световната финансова криза и кризата с държавните дългове в нейния ранен етап. Наследи я моят предшественик – Марио Драги. Той беше изправен пред страхове за бъдещето на еврозоната, последвани от продължителен период на много ниска инфлация.^[2]

А по време на моето председателство вече имахме пандемия и затваряне на икономиката, брутално нашествие на Русия в Украйна, енергийна криза и завръщане на много висока инфлация.

И все пак основополагащото обещание на еврото издържа. Благодарение, не на последно място, на нашия паричен съюз успяхме да се справим с всичко – и всеки път да излизаме от изпитанията малко по-силни.

На първо място, еврото ни донесе стабилност.

При наличието на стабилни обменни курсове единният пазар – и обещанието за мир, което той въплъщава – не само просъществува, но и процъфтя. Представете си само какво изкушение щеше да бъде протекционизмът, ако не бе премахната възможността за надпревара в обезценяването на валутите.

Еврото също така ни предпази от външни сътресения. Скоро след въвеждането си то бързо се утвърди като втората по значимост резервна валута и валута за фактуриране в света. В резултат на това цените в над половината ни търговски обмен сега са деноминирани в евро, а за другата половина единната валута е спомогнала за предпазване на икономиката от прекомерно вариране на обменния курс.^[3]

В илюстрация на това оценки на експертите на ЕЦБ показват, че ако не бе въведено еврото, обезценяването на валутите на някои държави от еврозоната спрямо щатския долар можеше да бъде с до 14% повече по време на световната финансова криза и с до 10% повече по време на пандемията.^[4]

Разбира се, нестабилност възникна в други области, които не бяха предвидени в първоначалната конструкция на еврозоната. Тя беше най-тежка по време на кризата с държавните дългове. Но пропуските, които се проявиха, бяха отстранени, най-вече чрез създаването на европейски банков надзор.

Второ, еврото засили нашия суверенитет, даде ни възможност да управляваме сами икономическия си път и да определяме такава парична политика, каквато е нужна на Европа за стабилни цени и устойчив растеж.

Благодарение на единната ни парична политика ЕЦБ успя да реагира бързо и решително на всяко настъпило сътресение. Дори когато други големи държави клоняха в друга посока.

Това може би пролича най-силно, когато през 2013 г. Системата на Федералния резерв в САЩ започна цикъл на затягане, докато еврозоната все още се възстановяваше от кризата с държавните дългове. Независимостта на нашата политика ни даде възможност да изберем собствен курс и да поставим началото на подем, който продължи 26 тримесечия без прекъсване.

Трето, еврото създаде солидарност в Европа.

То е символ на единството в моменти на невероятно тежки изпитания, мотивация да се подкрепяме взаимно в мрачен час. Затова продължават да се присъединяват нови държави.

През изминалия четвърт век приветствахме в еврозоната девет нови държави. Така броят им нарасна от 11 на 20. Най-новата от тях – Хърватия – се присъедини в началото на тази година.

Вече достигнахме етап, в който гражданите могат да разграничават институциите от политиките, а според мен това е отличителна черта на успеха. Те може да харесват или да не харесват политиките на ЕЦБ, но в повечето случаи вече не подлагат на съмнение дали принадлежността към еврозоната е правилно решение.

Делът на гражданите, които подкрепят еврото, сега е близо 80%, въпреки достигнатото най-ниско равнище от около 60% по време на кризата с държавните дългове.^[5] А дълбочината на тази подкрепа проличава и пред урните, когато въпросът за членството в еврозоната бива поставен на национални избори.

Поглед към бъдещето

Този успех обаче не означава, че работата ни е приключена. Означава, че сега сме в състояние да вземаме най-добрите решения за нашия паричен съюз, а не за това дали изобщо да имаме съюз.

Вече е време да бъде написана следващата глава от историята на еврото. Тя ще зависи от действията, които предприемаме ние като европейци.

За нас в ЕЦБ непосредственият и най-важен приоритет е да върнем своевременно инфлацията към средносрочното целево равнище от 2%. Ще го направим.

Но както казах неотдавна, тъй като сме изправени пред вариращи геополитически условия, цифрова трансформация и заплахи, свързани с изменението на климата, предстоят още предизвикателства, за които ЕЦБ ще трябва да предприема мерки. Трябва да продължим да осигуряваме стабилност в свят, който е всичко друго, но не и стабилен.^[6]

Освен това разчитаме, че и другите създатели на политики ще изпълнят своята роля. Паричният съюз не е крайна цел, а непрекъснат процес на обединяване. Всяко поколение лидери трябва да го продължи. Съюзът трябва да бъде многостранен и да включва фискални, финансови и банкови измерения, за да се постигне по-висока степен на интеграция, особено за да се затвърди международната позиция на еврото.

Когато през 2002 г. Вим Дуйзенберг прие наградата „Карл Велики“ от името на еврото, той го представи като троен договор.^[7]

Това е договор между държавите да обединят силите си. Договор между ЕЦБ и европейските народи тя да осигури необходимото за тях – най-вече ценова стабилност. И договор между самите европейски граждани да споделят единна валута.

Но един договор не само дава права, той предвижда и отговорности. Затова сега от всички нас – лидери, институции и граждани – зависи да продължим да спазваме този договор още много години.